СМЕЕЩИЯТ СЕ БУДА
Дейвид Ланю
Затъмнението
Според календара, приет в стара Япония, всяка година на петнайсетия ден от Осмия месец се извършвали свещените земеделски обреди в чест на есенната луна – сиреч пълната, искряща луна на есенното равноденствие. В тази тъй знаменателна нощ земеделците принасяли кнедли, сладки картофи и стръкове треви в дар на луната, която почитали като ками-сама, божество. Поетите особено обичали да се събират по този повод, за да се наливат със саке и да драскат в дневниците си излетите на един дъх стихотворения хайку.
Гореказаното научих от прочита на „Дневника на Зъбльо” – един от най-прочутите хайку-дневници на всички времена. В тази книга Зъбльо разказва как самият той и други литературни светила се събрали в една незабравима нощ в планините на провинция Шинано, за да съзерцават есенната луна. Ала едва изгряла, месечината – за всеобщ ужас – била погълната от пълно, непрогледно затъмнение. Представете си, значи, моята изненада, когато предната нощ метеорологът по шести канал подхвърли в края на обичайната за изтичащия септември прогноза за Ню Орлиънс – „задушно и горещо”, - че до двайсет и четири часа ще настъпи лунно затъмнение; сетне добави със странно втренчен поглед, сякаш се взираше лично в мен през двайсетинчовия ми екран: „А утрешното затъмнение ще бъде изключително рядко, тъй като съвпада с пълнолунието преди есенното равноденствие”.
Направо застинах от изумление.
Преди да почнат рекламите, вече бях взел решение. Тръпката от предвкусваното удоволствие се плъзна по гръбнака ми и загъделичка скалпа ми. На следната вечер с благосклонното позволение на времето щях да изпивам със собствените си очи абсолютно същата гледка, която Зъбльо и неговите приятелчета бяха изпивали с поглед тъй отдавна! Не стига това, ами щях да взема и моите надеждни хайку-бележник и писалка. И тогава, макар да ни делеше необятна пропаст от пространство и време, все пак щях да бъда там, рамо до рамо със Зъбльо и дружината му, погълнат от същото преживяване и драскащ собствените си хайку от три реда, изречени на един дъх.
Просто нямах търпение да дочакам това!
* * *
На следващата нощ си избрах за наблюдателен пост на затъмнението едно кафене на открито до ферибота на Кенъл Стрийт. Закопнял да разкърша поетичните си мускули, аз се настаних на една маса с изглед към реката и отворих джобния си бележник. Грабнах писалката, готова да захвърчи по листа. Поръчах си бира и само наблюдавах и чаках.
В далечината един облак, в който проблясваха светкавици, милостиво бе увиснал ниско долу над хоризонта. Вдигнах чашата си и с благодарност отправих наздравица към облака.
- Кампай! – жадно преглътнах аз. След този тост последваха и други. Вдигнах тост за луната, за тъмната, блещукаща река… и за един самотен буксир, който теглеше шлеп нагоре по течението към мостовете Туин Спен, осеяни със светлини.
И тогава, точно навреме, част от луната се изгуби. Вдигнах писалката си…
* * *
А там, в стара Япония, момчетата пишеха ли, пишеха хайку – от лунното затъмнение творческите им сокове съвсем се бяха разбушували. Чаша чай, учителят на Зъбльо, се приведе над дневника си и изписа върху оризовата хартия с влажни, танцуващи завъртулки:
човешки свят!
дори луната
трябва да страда
Куро – мрачен Поет в Черно – сътвори с подобаващо униние:
луната и аз
потъваме
в затъмнение
Междувременно Зъбльо внесе по-ведра нотка, изписвайки следното върху бледата страница на своя дневник, който един ден щеше да стане прочут:
охлажда загорялото си
от слънцето лице...
луната
На претъпканата с поети веранда седеше и Широ, целият в бяло. Ала неговата поезия не напускаше пределите на въображението му. С изтънчения си вкус той, както обикновено, остави листа празен.
* * *
И аз направих същото. Но за нещастие моят лист стоеше празен съвсем не поради умисъл, както в случая с Широ. Просто седях и дъвчех писалката в очакване вдъхновението да ме осени. То обаче не идваше.
Но защо? Повече от две години, откак за пръв път ми влезе тая муха в главата и взех да пиша хайку ден и нощ, бях съчинявал със страст и без капка усилие, като изпълвах десетки джобни бележници с непринудени импровизации, изричани на един дъх. До момента не ми се беше налагало да се напъвам, за да сътворя хайку; те просто идваха при мен, леейки се от върха на писалката ми подобно на благословии от някакъв невидим Буда – палав, доволен, игрив Буда, който обичаше да ме изненадва с непредсказуемите обрати на всяко кратко стихотворение.
Сега, горящ от желание да пиша, преглеждах последните записки в моя бележник и се чудех какво се е объркало. Само преди два дни, докато се разхождах из парка Одюбон, в мозъка ми, а сетне и върху страницата се пръкнаха следните стихотворения, сякаш се бяха написали самички:
добра е всяка посока
за ръцете
на дъба
стар каменен мост –
да мина ли по него,
или не
следи от подкови
в калта –
последната мравка за деня
Въздъхнах, недоумявайки какво се е случило. Зъбльо, Чаша чай, Куро, Широ… всички те изпълваха въздуха в нощта на затъмнението със своите хайку, и то с такава бързина, с каквато смогваха да ги напишат или, в случая с Широ, да си ги представят. Но въпреки че в момента виждах съвсем същото, което виждаха и те, главата ми беше абсолютно празна.
Защо?
Гаврътнах бирата, тупнах бакшиша върху масата, отключих колелото си, метнах се върху него и запраших към къщи отвратен, с настроение, мрачно като самия град.
back ©2004 by David G. LanoueAlso by David G. Lanoue...
Kobayashi Issa Archive